Когато брата на моя съпруг си отиде на 33г в края на септември, когато татко ми тръгна на 12.10 и от тогава до сега (а и след това) все си мисля за ценността на Живота. Всъщност откакто се знам все мисля за Живеенето, че и в книгата ми Бъди щастлив човек, живей щастливо съм споделила огромна част от тези идеи, заради които не мога да спя понякога… Мислиш. Мислиш и какво си направил с живота си. Живеем сякаш имаме много време. Пишейки тази фраза си давам сметка, че съм го писала и преди. В книгата. В самото й начало.
Мисля си, колко много мечти оставяме, в колко много мигове не се „пускаме“ да изживеем, колко отлагаме… Наблюдаваме хора, които харесваме, но ни е страх да идем дори „здрасти“ да кажем. Страх от любовта, страх от страстта, страх дори от приятелството. Страх какво ще помисли някой, страх какво ще каже друг. И тези страхове те пазят да имаш изживяванията, за които копнееш. Проектите, които ни карат да не спим, забравяме или зарязваме точно преди победата. На колко покани не се отзоваваме, колко пъти отклика си заглушаваме. Колко хора нараняваме, колко пъти сами на себе си го правим. Колко болка не прощаваме, колко болки си носим – сякаш трябва цял живот да си с товар. Защо? Колко обещания (си) даваме. И какво? Времето обаче тече, не те пита за какво се колебаеш, не те пита от какво се страхуваш… То просто върши своята задача – тече, минава.
Спомням си, едно време в училище, когато ми беше тъпо в час, си рисувах в тетрадките едни особени картини и все пишех някъде в тях „живее ми се, но не така“. Чувствах се ограничена и се питах това ли е живота. Явно съм си избрала да уча урока “що е то Живот” като съм се записала за Земята. Работейки с хора в личните сесии, а преди това с хороскопите, наистина се усеща, че съм тук да разбера какво е Живеенето. Особено, когато наблюдаваш „неЖивенето“. Когато видиш какво не е, разбираш какво Е (образно казано).
Като дойде смъртта наблизо и човек прави много бързо анализ на своя път. Колко изоставени мечти, колко неизпълнени желания, колко неизживяни мигове, колко забрани сам си е сложил… Колко всъщност не е живял. А сме тук да живеем! В дълбочина. Дълбочината на живеенето обаче е именно в това да следваш порива на сърцето, чувството в тялото, радостта на душата, да си позволиш и невъзможното (първо в мислите, в ума, за да дойде в реалността).
Направих своя анализ с всяка смърт (а те бяха повече от тези двете), взех решения и започнах с промените. Докато минавахме през последните месеци (даже и година) в мен се утвърди нещо много силно като усещане, което ми помага да живея още по-осъзнато тук и сега. Понеже знам, че ще бъде полезно за някои, ще го споделя. Това усещане е наблюдение по-скоро.
Наблюдавам две неща:
1) душата – това, което искам или искат от мен носи ли радост на душата ми; подсилва ли усещането ми за светлина в душата ми; запазвали свободата на душата ми
2) тялото – това, което искам или искат от мен какво предизвиква в моето тяло; усещам ли благополучие/здраве в тялото си или не; появява ли се енергия или не
Защо душата и тялото? Защо не ума например? Човешкият ум лесно се манипулира с различни мисли, втълпени вярвания, наследени убеждения. В ума живеят какви ли не правила, норми, клишета, възпитание. Там са всички ограничения. Тялото обаче е първично, то има своя разум, своята мъдрост, то реагира съвсем първосигнално. Чувствата в него са естествени и не подлежат на какъвто и да е контрол от страна на ума. Кажете на тялото си да не се поти, да не трепери или спрете реакцията си когато край вас минава желан човек. Можете ли то да се подчини на командите ви и да не е спонтанно? Можете ли да спрете реакциите му? Не! Но можете да ги пренебрегнете, да се направите, че не усещате тялото си, да се опитате да го потиснете и дори да успеете да се направите, че го няма. В няколко лични сесии вече съм виждала жени, които не усещат тялото си като част от тях (резултат на травми). Обаче тялото знае истината! Както между впрочем и душата. Душата има своите планове за Живота, тя се въплътила в тяло, сътворено с любов (в най-добрия случай) с една цел – да ЖИВЕЕ като човек! Душата ви е тук да трупа опитност, да разбира какво е живота, чрез тестването на различни неща. Душата иска да ЖИВЕЕ, докато умът ще се постарае да я спре с клиширани мисли за невъзможното, доброто възпитание, морала, нормите и т.н. Сложна игра, но и не толкова, когато я схванем!
Защо се отказваме от живота си докато сме живи? От страх, разбира се! Страх ние, че не можем да оцелеем, че няма да ни обичат, че ще останем сами, гладни, бедни… Страх ни е от самото живеене, от интензивността на чувствата, от това да си тук и сега напълно отдаден на Живота.
За да усещаме себе си живи трябва да обърнем внимание на състоянието и чувствата на тялото. Да сме свързани с тялото, толкова колкото и с душата си. За целта е много важно да сме будни и да си задаваме въпроса как се чувстваме точно сега и да бъдем честни със себе си в отговорите си.
Ето няколко идеи за съживяване:
· Обърнете внимание на дишането си, на позицията на тялото си, на допира на дрехите – сещайте се по-често през деня да усещате с тялото си.
· Използвайте сетивата си и увеличете онова, което носи удоволствие и наслада. Заслужавате най-доброто, което вашите сетива могат да преживеят!
· Заемете се с нещо, което носи жизненост и радост на тялото – спорт, танци, посещение на спа, йога. Дръжте фокус в тялото си.
· Отнасяйте се към тялото си с почит и уважение – тялото е храм на душата. Тук има една приятна статия по темата „Тялото – свещеният храм“.
· Казвайте „ДА“ на себе си, както казвайте „НЕ“ – когато чувствате, че е нужно. И не бъдете виновни, че избирате себе си, моля!
· Практикувайте любов към себе си ежедневно, развивайте добро самочувствие и не се страхувайте от образа си в огледалото
· Не забравяйте, че душата ви е божествена. Вие сте божествени и имате най-големия дар от Бог свободна воля и личен избор.
С любов,
Таня