Kато вдъхновение за тази публикация имам няколко лични сесии, в които видях идентичен модел. Затова няма да се спирам над конкретна сесия, която да разгледаме тук, а ще говоря общо като за един модел на поведение.
Пред мен във всичките случаи, над които работихме, стояха силни жени. Прекалено силни, уморени от силата си. Уморени от това, че винаги се борят сами. Не, не че бяха сами, имаха съпрузи, родители, приятели. Чувстваха, че са сами.
Борбата бе водена от тях самите, изявяваха се като защитници на всички. Уморени, че всичко тях чака. Макар че можеха да делегират задачи, не го правеха. Искаха да се отпуснат с доверие в Живота, да се чувстват по-леко и свободно, но все нещо не се получаваше както те искат. Изникваха спешни ситуации, хора за спасяване, проблеми за решаване. Никой не можеше да поеме тези удари на съдбата освен тях. О, те можеха всичко! Никога обаче не идваше време за тях и техните неща. Нямаше време за почивка. Животът не чака!
Водени от интуицията си знаеха, че нещо не е наред. Всички бяха достатъчно осъзнати, за да разбират, че така повече не може и това поведение никак не е здравословно за тях.
В личните сесии ние търсим корена на проблема. На повърхността се вижда всичко бързо и лесно, но то е последствие, резултат на нещо по-дълбоко. Коренът е в дълбокото – в подсъзнанието. Човешкото подсъзнание има няколко нива – лично, родово, кармично, душевно, колективно и др.. Макар че думата ниво не е съвсем точното определение, защото тя говори за нещо, което е едно над друго, за степени, за пластове. Подсъзнанието е мултиизмерно и т.нар. му нива се преплитат едно в друго, образуващи цялост, единство. Ниво тук се използва като символ, обозначаващ различни сфери на човешката памет.
Подсъзнанието е памет, то записва всичко на общо основание. Много е дълго за обяснение и няма да се спирам сега над подробностите. Достатъчно е да знаем, че подсъзнанието ни помни от мига на зачатието ни до мига на смъртта ни, помни родова памет, помни минали животи, помни колективна информация. Цялата тази памет се запазва под формата на убеждения, мисловни вярвания, наситени с чувства и емоции. Паметта на подсъзнанието се отключва със слово и/или със силни емоции. А след това…
След това определено „подсъзнанието може всичко“.
Неговата цел е да ни опази и да ни помага да оцелеем, като избягваме болезнените неща. Парадоксът е, че именно на тях се натъкваме. То не разбира кое е позитивно и кое не, което искаме или кое не – то си служи с точни и ясни фрази (убеждения). Любопитно е, че около 80%-90% от това, което правим, мислим и говорим идва от подсъзнателните записи, т.е. не може да се каже, че напълно осъзнаваме какви ги вършим. Доказателство за това са моментите, в които имаме знания за нещо, разбираме, съзнаваме и въпреки това се чувстваме по друг начин или действаме обратно на онова, което си мислим, че трябва да направим.
За щастие има методи, чрез които можем да проследим записите ни на подсъзнателно ниво, да ги осъзнаем и пренапишем. Ето това правим в личните сесии.
Да се върнем на основаната линия на публикацията – тези дами през цялото време вървяха по всевъзможни начини срещу себе си. Да, бяха успешни, но цената, която плащаха бе непосилна.
Може да постигаме целите си без да се разболяваме и страдаме нали? Може този процес на постижения да бъде творчески, да носи мотивация, вдъхновение, удовлетворение и радост от резултатите.
Но когато вътре под повърхността мотивацията е задвижвана от негативни емоции и убеждения, пътят към успеха е борба. Мотивацията можем да я сравним с активираща енергия, която задвижва процесите. Често в сесиите обяснявам какво значи негативна мотивация за постигане на нещо позитивно – тя се формира в миналото когато сме изживели много силна емоция по отношение на някакво събитие, заедно с емоцията сме вложило мислите си и така се е оформил вътрешен модел записан в клетъчната ни памет и подсъзнанието. На по-късен етап при сходни ситуации и дори при ключови думи невроните подават сигнали на мозъка, който си „спомня“ преживявания, служи си със създадени убеждения и така човек, казано по най-простия начин, отново изживява едно и също. Декорите може да са различни, статистите също, но главния герой на нашия филм и сценарият са едни и същи.
Като добавим и това, че подобните неща се привличат, т.е. ние винаги привличаме реалност/ситуации/хора, които по някакъв начин са подобни на нас самите. Каквото е вътре – това е вън. Чрез външното и нашите реакции към него можем да отсъдим много за себе си, да се разберем и разбира се да изменим себе си отвътре, за да видим промените и извън нас.
Как се „разиграва“ сценария?
В случаите на тези дами сценарият бе следния: те постоянно се намираха в някакво действие. Спасяваха бизнес на родителите си (сякаш родителите им не могат да водят бизнеса си), бяха в изживявала времето си любовна връзка (но стояха в нея, заради мъжа, който сякаш е дете, което не може да се оправи само), водеха война с мъжа до тях (за да докажат колко са силни, самостоятелни и могъщи), бяха обсебили живота на порасналите си деца (все едно децата нищо не могат сами), доказваха на братя и сестри колко са велики (макар че състезание между тях може би изобщо нямаше) и т.н. Бяха длъжни да пожертват себе си, своята енергия, своето време, своето лично щастие, за да могат всички да оцелеят. Влагаха всичките си ресурси, за да подобрят живота на хората около тях ( по-рядко своя) и преборят самия Живот. „Аз сама“ сякаш бе мотото.
Някои от тях буквално стигаха до дъното, до нулата от където набираха сили, огромни сили, за да започнат отново. „Отново съм на дъното, без работа, без пари, сама, за да ида нагоре.“ Но защо да се стига до тази точка „като в тъмна дупка“, за да се види Светлината? Може ли да се избягват посещенията на дъното? Може. Но ако за нас дъното е мотивация за успех – не може. Пак отиваме там.
Зад всичко това обаче стоеше една уморена жена, загубила усещане за себе си и своята женственост. Ядосана, че никой не я цени, никой дори едно „благодаря“ не казва. Никой не виждаше колко е силна и как сама е излязла от тъмната дупка, от дъното. Затова пък правеше какво ли не, даваше всичко от себе си още и още, за да им докаже своята ценност и дано все някой забележи колко много е пожертвала! Ала никой не го правеше – хората свикват с това, че някой „опъва“ за всички, с това, че има кой да реши задачата и да понесе отговорността. Хората знаеха, че тя е оправна и може сама.
Как се формира този модел на поведение?
Не твърдя, че съм изброила всички възможни причини за формиране на подобен модел. Изброявам само тези, които се видяха в личните сесии. И така:
Повтаряне на родов модел – мама, баба , прабаба и т.н. са играли в Живота по този начин и аз съм лоялна на това. Ако не съм като тях предавам жените от Рода. Тогава ставам отцепник, а да си такъв е опасно. Обаче моята душа има стремежи и аз започвам да се боря със себе си. По този начин стигам до пълно изтощение, сякаш съм сама в тъмнината, а Душата ми иска Светлина.
Повтаряне на родов модел – мама, баба , прабаба и т.н. са правили едно и също нещо. Аз го видях и го осъдих, роптах, критикувах ги, поучавах ги. Обещах си никога, никога да не съм така тях. Сега правя същото и се боря. (Човешкото подсъзнание възприема буквално, ето защо неща, които осъждаме стават също наши модели)
·Мама и/или тате не ме забелязваха, не виждаха талантите ми, не виждаха колко съм умна и красива. Ядосвах се, болеше ме и реших да им докажа, че трябва да ме одобряват.
По-възрастните хора (родители, баба, учителка) ме сравняваха с другите. Чувствах се зле от това и си обещах да съм толкова добра във всичко, че никой да не може да се сравни с мен.
·От малка съм отговорна, нямах детство. Поех домакинството на около 10 години/водех сестра ми на ясла. Сякаш бях изоставена сама с толкова много неща за вършене.
Постоянно чувах клишета като „животът е борба“, „трябва да се бориш“, „на никого не чакай помощ, нямай доверие на хората“ и т.н. С такива вярвания нищо чудно в какво съм се превърнала.
По отношение на миналите въплъщения – моделът е индивидуален. Знаем от книгата Родъ, че Духът ни избира Род, в който има същите модели, каквито сме усвоили в минали животи. В книгата добре е описан този процес, затова можете да видите в нея.
Всички тези изживявания колкото повече насищаме с емоции, толкова повече се вкореняват в нас и изграждат цяла система от убеждения. Убежденията става модели на мислене, шаблони на поведение, начин на говорене.
Но! Всички тези изживявания носят и своите ценни дарове, своите уроци. Когато ги видим можем да се отпуснем и да спрем преминаването през това учение, което отдавна вече сме минали. С отличен.
Хубаво е да си зададем няколко въпроса обаче, преди да продължим нататък в Живота. Ето няколко примера, като става дума за родови модели ( за кармични въпросите биха били други):
Какво научих от това, че съм лоялна на Предците си, а душата ми иска своето? Какво научих от модела на жените в Рода ми? Какъв урок ми дадоха родителите ми или другите авторитети?
Урокът от негативните преживявания винаги е в позитивна форма!
Как да излезем от този модел като мотивация за успех в Живота?
Основната препоръка тук е една – да имаме досег до себе си. Това означава да си даваме сметка за своето Аз. За тази цел можем да си зададем няколко изясняващи въпроса:
· Как се чувствам? Какви емоции се надигат в мен? Какво ми показват реакциите ми?
· Какво искам аз? Това, което правя под влияние ли е на чужди искания? Каква е истинската му мотивация за онова, което искам?
· Опитвам ли се да се докажа на някой? Стремя ли се да докажа нещо?
· Какво казва интуицията ми? Какво говори гласът на Бог в мен? За какво ми подсказва шестото чувство? Заслушвам ли се?
· Какво показва тялото ми? Какво е състоянието на тялото ми по отношение на конкретния въпрос?
· Какво мисля? Какви убеждения имам? Мои вярвания ли са това или вменени?
· Имали други варианти за действие? Виждам ли ги?
· С какви ресурси разполагам? Какви ресурси са му нужни? От къде мога да ги получа?
· Измествам ли нечия свободна воля? Отменям ли нечий личен избор?
· Действията ми поискани ли са от другите? Призован/а (поканен/на) ли съм да се включа?
· Действам ли в точното време? Бързам ли?
Разбира се това са примерни въпроси, могат да се добавят още.
Важно е да сме честни сами със себе си! Когато човек залъгва себе се, не се съобразява с истинските си чувства и нужди – енергията му изтича, няма усещане за щастие и радост от живота, което води със себе си неприятности, болести и т.н. Затова искреността към самите нас е важен фундамент. Себеуважението също. Едно е да се жертваш за другите от позицията на дефицит без дори да са те помолили, а съвсем друго е да си се погрижил за себе си и да помагаш на околните, ако си бил призован.
Две различни позиции, водещи до различни реалности.
Въпрос на личен избор!
С любов,
Таня